„Един млад народ има нужда от облагородяващото въздействие на сцената…“
С тези думи проф. Иван Шишманов, тогава министър на народното просвещение, посреща трупата на Народния театър в новата му сграда, тържествено открита на 3 януари 1907 г. Те звучат като програма и до днес – защото великолепната архитектура сама по себе си не е театър, ако не бъде „одухотворена от играта на актьора“.
Рождената дата на най-стария професионален театър у нас се приема 1904 г., когато първата професионална трупа „Сълза и смях“ се преименува на Български народен театър. В края на XIX век модернизиращата се София усеща острата нужда от специална театрална сграда – дом на държавния театър, който, по думите на Иван Вазов, да даде по-добри възможности „за бъдещото величие на драматическото изкуство в България“.
Още през 1898 г. Народното събрание създава специален фонд за строежа, а до 1904 г. средствата достигат 350 000 лв. Българската интелигенция – начело с Вазов – защитава идеята за национален театър като културна мисия и обществена отговорност.
Сградата е проектирана от прочутите виенски архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, автори на емблематични театри из цяла Европа. Основите са положени на 4 юни 1904 г. на мястото на дъсчения театър „Основа“. До края на 1906 г. зданието е завършено на стойност 1 500 000 лв., а залата побира 900 зрители.
Откриването на 3 януари 1907 г., остава паметно не само с художествената си програма (прологът „Слава на изкуството“ от Иван Вазов и сцени от „Иванко“ на Васил Друмев), но и със силния обществен отзвук. Студенти от Софийския университет освиркват княжеския кортеж, виждайки в събитието повече „дворцов“, отколкото „народен“ характер. Същата вечер се обявяват и конкурси за българска драма и увертюра спечелени от Антон Страшимиров, Петко Тодоров и Добри Христов.
През февруари 1923 г. пожар по време на „Райна Княгиня“ изпепелява сцената и салона. Възстановяването продължава до 1929 г. по проект на проф. Мартин Дюлфер, който придава на театъра неокласически облик и модерна сцена.
Последната голяма реконструкция (1972–1976) има за цел да възвърне първоначалния вид на сградата. Създадена е и Камерна сцена, а художественото оформление е дело на Дечко Узунов, Георги Чапкънов и Иван Кирков, автор на завесата неугасващия Феникс, символ на вечната възобнова на театъра.
Между 1904 и 1944 г. се формира „първото поколение“ звезди на Народния театър: Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Васил Кирков, Стоян Бъчваров, Сава Огнянов и мнозина други. Първите режисьори: Сергиян Туцич и Йозеф Шмаха полагат основите на българската режисьорска школа.
Огромен е приносът на духовните водачи: Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Гео Милев, както и на дългогодишния главен режисьор Николай Масалитинов. Те превръщат сградата в „общо голямо училище“, достъпно за всички, и утвърждават театъра като висш културен институт, а не място за мимолетно развлечение.
На сцената оживяват знакови произведения: „Хъшове“, „Под игото“, „В полите на Витоша“, „Мъжемразка“, „Вампир“. Самият Иван Вазов има запазено място във втория ред на партера „Мястото на Иван Вазов“, което и днес напомня за личната му връзка с театъра.
След 1944 г., въпреки идеологическия натиск, Народният театър създава спектакли с висока художествена стойност от Шекспир и Шилер до Артър Милър и Пирандело. Силната трупа и режисьори като Стефан Сърчаджиев, Филип Филипов, Моис Бениеш утвърждават сцената като водеща в страната.
Днес Народният театър „Иван Вазов“ е културна ценност с национално значение. С разширена сценична инфраструктура, над 600 представления годишно и около 150 000 зрители, той е активен участник в международния културен обмен. Членството в Европейска театрална конвенция и поканите към световни режисьори утвърждават театъра като европейски културен център.
Годишнината от построяването на Народния театър не е просто отбелязване на една сграда. Тя е празник на българския дух, на словото и сцената, които повече от век възпитават, вдъхновяват и обединяват. Защото, както ни напомня историята му, театърът живее истински тогава, когато е одухотворен от хората, които го създават и от публиката, която го споделя.
